Държавата включва ИИ в училище: инфраструктура, а не експеримент

Проектът на Министерството на образованието и науката „Дигитална трансформация на училищното образование“ е много повече от модернизация на софтуер или разширяване на съществуваща платформа. С ресурс от над 126 млн. евро и четиригодишен хоризонт той поставя амбицията на друго ниво – преминаване от дигитални ресурси към цялостна образователна система, подкрепена от данни и изкуствен интелект.

В сърцевината на тази промяна е надграждането на националната платформа „Дигитална раница“. Досега тя функционираше основно като дигитална библиотека и административен канал между училище и семейство. Новият замисъл обаче я позиционира като интелигентна среда – пространство, в което съдържанието, аналитиката и алгоритмите се преплитат в подкрепа на учебния процес.

Предвиждат се адаптивни задания според нивото на ученика, автоматизирана обратна връзка, разширени аналитични инструменти за проследяване на резултатите и възможности за ранно откриване на обучителни затруднения. Казано по-просто – учебният процес започва да се измерва по-структурирано, а напредъкът става видим в реално време.

От платформа към образователна архитектура

Същественото тук не е просто внедряването на ИИ, а промяната в архитектурата на системата. Когато национална платформа предлага структуриран каталог от ресурси, интеграция на външни доставчици при ясни критерии за качество и инструменти за създаване и адаптиране на съдържание, тя престава да бъде „склад за уроци“. Тя се превръща в екосистема.

Големият въпрос е дали българското училище може да направи тази крачка – от дигитализация на съдържанието към образование, подпомагано от данни, без да изгуби човешкия център на преподаването.

Опитът на други държави показва, че това е възможно, но само при едно условие: технологията не изтласква учителя, а го подкрепя.

Уроците отвън: амбиция, рамка и култура на използване

Сингапурската платформа Student Learning Space често се посочва като пример за добре структурирана национална система. Там адаптивните инструменти анализират представянето на учениците и предлагат персонализирани учебни пътеки, но учителят запазва контрола върху съдържанието и интервенцията. Изводът е ясен: когато данните служат на педагога, ефектът е по-прецизна подкрепа и по-ранна реакция.

Южна Корея тръгна по по-агресивен път с въвеждането на AI-базирани дигитални учебници на национално ниво. Но паралелно с това се появиха обществени дебати – за темпа, за подготовката на учителите и за риска от претоварване. Този опит показва, че технологичната амбиция без методическа яснота създава напрежение, а не устойчивост.

Финландия и Естония следват по-балансиран модел. Финландия акцентира върху етичните стандарти, защитата на данните и AI грамотността, а Естония показва, че дигиталната трансформация работи най-добре, когато е ежедневна инфраструктура, а не временен проект. Общият извод е ясен: инструментите имат стойност само ако са част от култура на използване.

Българският момент: алгоритми, съдържание и човешки контрол

В този контекст българският проект поставя няколко ключови въпроса. Как ще се гарантира качеството на интегрираните външни ресурси? Как ще се осигури прозрачност на алгоритмите? Как ще се избегнат пристрастия или автоматизирани грешки? И най-важното – как ще се запази педагогическата роля на учителя в среда, в която част от процеса се подпомага от ИИ?

Проектът предвижда мащабно обучение на педагогическите специалисти – по теми като изкуствен интелект, киберсигурност, медийна грамотност и дигитално благополучие. Именно тази подготовка ще определи дали „Дигитална раница“ ще се превърне в интелигентна класна стая или ще остане добре структурирана, но слабо използвана платформа.

ИИ като инструмент за по-дълбоко мислене

Гласовете от практиката също са важни. Според Магдалена Димитрова, управител на „Светлина“, смисълът на изкуствения интелект в образованието не е в автоматизираните отговори, а в това как подпомага мисленето:

„Най-големият риск не е децата да използват изкуствен интелект, а да го използват без да разбират къде греши и как да го проверяват. Ако технологията не е поставена в ясна образователна рамка, тя започва да мисли вместо ученика. Нашата цел е точно обратната – да му помага да мисли по-добре.“

Тази позиция е в унисон и с официалната визия на МОН – технологията да не бъде самоцел, а средство в услуга на обучението. По-малко демонстрация на нови функции, повече внимание към това как те реално променят начина на преподаване.

Проект или повратна точка

Истинският въпрос не е дали изкуственият интелект ще влезе в българското училище. Той вече е там – под различни форми. Въпросът е дали държавата ще успее да го интегрира системно – с ясни стандарти, устойчиво обучение и механизми за контрол.

„Дигиталната раница“ може да остане просто модернизирана платформа. Но може и да стане основа на нов образователен модел, в който данните подпомагат ранната подкрепа, адаптивните инструменти служат на учителя, а учениците развиват не просто дигитални умения, а критично мислене в епохата на алгоритмите.

Ако балансът между технология и педагогика бъде намерен, трансформацията няма да бъде просто дигитална. Тя ще бъде структурна – и в крайна сметка образователна.